В идните седмици ще се случват доста промени при мен. Но не искам да започвам с подробностите от сега. Нека се понаредят нещата и ще информирам какво и що. 
Доволна съм от развитието на нещата. Има време плановете да се доразвият. Иначе съм доста заета и усещам тежестта на дните, в които работя/ходя на лекции/ходя на курс по испански. Днес на теста там – 81%, доволно. Иииии… да.
Не са за първи път в България, нито пък в София, но това не им пречи да са супер свежарки всеки път, когато се връщат. Носят настроение и са отдадени на това, което правят, без да се преструват или да преиграват. Не свирят нищо от уж последния им албум – „Land Of The Free II“. Защо ли? Защото може би не са особено доволни как им се получи, а? „To The Metal“ също е доста тъпо заглавие, но пък дискът заслужава да се чуе. Особено след увеличилите ми се надежди за съдържанието му от снощните изпълнения в „Blue Box“. Повече по въпроса четете тук – Secret Sphere, Freedom Call и Gamma Ray в София: Хеви метъл веселба!
Привет отново.
Преди време, т.е. преди почти месец подадох жалба до Центъра за градска мобилност. Защото чаках 35 минути един тролей и защото вече ми писна да ме правят на маймуна. В същия ден, час и минута се обадих и на телефоните на същия център и след като търпеливо изчаках да ме помотаят на линията, преди да ме свържат с оператор, успях да се оплача и там. Днес виждам, че имам отговор на жалбата и има наказани с парична глоба отговорни лица. Мисля, че можеше и повече хора да си го отнесат, но и това ме удовлетворява.
Няма да спра да подавам сигнали и да си търся правата. Колкото и криворазбрано да е това в милата ни страна.
Бързината на комуникация и информираност, която дават нови приложения като Twitter все по-често ме карат да забравям, че имам и блог. И въпреки това, даже напук на това, ще вметна, че след малко отивам за поредна доза освежаващ испански, после съм при моето скъпоценно и от утре пак нормално на работа. Днес си взех и последния изпит от тази сесия. Остана само още една и ще се сбогувам с ФЖМК, чието бреме ми тежи от доста отдавна. Вече е факт и молбата ми за защита на дипломна работа през юли, което ще рече, че ако всичко върви по план – някъде към края на седмия месец на 2010г. ще съм бакалавър и ще съм защитила разработката си на тема „Рок журналистика от ново поколение.“ Мдааа, яко е, нали? Чувствам се перфектно.
Hasta la proxima vez!
Не съм първият, няма да съм и последния човек, който ще се оплаква, че му погазват правата. В случая става въпрос за толкова често разпространената заблуда, че личните данни не са нещо ценно, а законът за защитата им всъщност не съществува.
За какво иде реч? Вчера ми се наложи да ида в БНТ като „гост“. За целта трябва да получа магнитна карта, която ми дава възможност да влизам и излизам от сградата, без да се налага да моля за това някой от охранителите. За да получа обаче безценната магнитна карта, трябва да оставя личната си карта „на съхранение“. Защо? Кой ви дава право?! Та това е БНТ. Мястото, където много често се разискват законите в тази държава и спазването им. Намирам го за безумно. И ще се опитам все пак да измъкна информация на кой мога да се жалвам. Независимо, че получих отговори от сорта на „ами то винаги си е било така в БНТ. Стажантите, ако знаеш на какво ги подлагат“…
Преди време разбрах и за супер сложна процедура, в която трябва да напишеш един куп лични данни, за да ти направят мейл адрес @bnt.bg… Това се отнася до вече работещ там човек.
А беее…
За малцината, които четат този блог, от последната публикация сигурно ви е настръхнала косата, а? И с право. Наистина не бях добре. Много лоша работа. Настроения и чувства, които не искам да изпитвам повече. Никога.
Важното е, че нещата се променят. Вярвам в промяната, в доброто, което се крие у всеки от нас и което има нужда от големи сърца, за да живее в тях.
Важното е, че всичко върви наред. Ако не броим дребните здравословни неразположения, с които съм решила да се справя на крак. Друго май не ме безпокои. Мързелът си е същият. 
Поздрав за всички с това парче и си позволявам един съвет – не ме мислете. Разбира се, че ми се случват хубави неща. Нали все пак така се казва блогът?!
Не мога да вярвам, когато са ме лъгали в очите. Не мога да прощавам, когато ме лъжат. Не мога повече.
Това е отплатата на искреността ми. И най-лошото е, че нямам на кой да се обадя да ми помогне.
… но не знам какво точно. Този момент определено е от онези, в които знам, че искам да кажа много неща, да споделя какво ми тежи или от какво се чувствам добре, но не мога да си формулирам ясно мисълта, а ако все пак понякога успявам – не се получава нещо много смислено и/или вярно.
В момента съм леко стъписана. Научаването на нови и нови факти, трупането на информация винаги е по-добрият вариант от живота в неведение, но понякога ми изисква доста време да свикна с новостите… Които често не са никакви новости, а прости факти, които просто не съм знаела.
Междувременно започнах работата в НБЛ и макар да имам вече няколко сблъсъка с проблеми – мисля, че ще се справя добре. Започвам в егати периода – без шеф на разположение за по-сериозни въпроси и насред трансферен период. Но това пък ме учи как да се справям с няколко задължения едновременно. Така и времето тече много по-бързо, чувствам се в пъти по-полезна и съм доволна, че в края на краищата правя нещо хубаво, което ще даде и добри резултати. Сега остава да си задвижа и нещата с дипломирането и предстоящата сесия, за да си осигуря вътрешно спокойствие. Второто ниво на испанския също ще подложи уменията ми да си разграфявам времето и приоритетите, но това в никакъв случай не е лошо.
Лека-полека трябва да се върна и към проекти, които с времето позанемарих, а не искам да е така.
За какво всъщност става въпрос в този пост? Най-общо казано – за мен, както и във всички останали постинги, всъщност…
В момента не съм много добре. Но знам, че времето ще докаже правилото, което неведнъж съм потвърждавала – много по-добре е да знам неща, които няма да са ми особено приятни или такива, които са подбудени от чисто любопитство, отколкото да не знам нищо и да живея с догадки и предположения. Така поне съм сигурна, че мога да стъпя на нещо стабилно.
Вярно, вече официално е зима и сме навръх Бъдни вечер, но какво по-хубаво от уюта на хубавата есен, която тази година имахме…
Пращам ви позитивна енергия и преди да напиша списъка си с пожелания какво искам да направя през новата година, се надявам повече кризи като тези от 2009-та да нямам.
За коя ли поредна година, в началото на декември хич не ми е препразнично. Някои ще си намерят за какво да се напият на 8 декември, други ще се сетят, че имат близки по Коледа, а трети сигурно ще опитат за първи път за тази и последен за 2010-та по някой банан или портокал. Нещо хич не ми е празнично. Не че не се чувствам добре. Напротив. Спокойна съм и даже леко творчески настроена заради мрачното време навън.
Тия дни се случиха няколко хубави неща. По-хубави от обикновено. Три концерта в има-няма шест дни – Милена, Kultur Shock, Moonspell. Супер различни и толкова яки. Покрай това се оказа, че май ще захващам „истинска“ работа от януари, а писането в mp3.bg ще стане редовно. Определено съм по-обнадеждена за финансовото ни състояние и плановете за самостоятелно живеене изглеждат някак по-реални и близки.
И докато навън си е все така приятно мрачно, не особено студено и съм в това никак не предпразнично настроение, кучето дъвче до мен кокал (и най-после се оправя, гадинката! нищо, че пикае по 26 пъти на денонощие!), а момчето се е вглъбило в първия „Sacred“. Някак идилично. Без нужда от повод.
RSS
