Хубавите неща

Всъщност мина малко повече от седмица от началото в новата ми работа. Е, каква е равносметката за сега – нещата стават все по-добри, ориентирам се добре и се разкриват все повече интересни задачки, с които смятам да се захвана. С колегите вече се разбираме съвсем добре – много са симпатични. С някои дори вече ще се разделяме по една или друга причина, но като цяло – всичко е идеално. Чувствам се добре, макар да преживяваме в момента доста сериозна финансова криза и да броим стотинките. Поне ни е пълен хладилника и Куче има какво да яде. Споменавайки за него, трябва да отбележа, че и той преминава през важен период – правиха му биопсия и сега има шевове на бузата. След няколко дни ще се разбере дали си е заслужавало толкова месеци да го тъпчем с хапчета. Но това е доста дълга история, която няма да разказвам тук. Просто, стискайте палци кученце да е добре и да се докаже предчувсствието ми, че няма нищо такова като „автоимунно“ заболяване.

Ще държа в течение промените в настроенията ми относно работата. Честно казано обаче, не смятам, че ще се променят в негативна посока.

Вчера беше петък и то какъв петък! Първият ми работен ден, сполучливо паднал се петък! Дам, вече официално започнах работа на новото място. Все още е рано да давам някакви крайни оценки, но за сега очакванията ми са надминати. Колегите са приятни, офисът е на чудесно място, там има всичко, от което може да се нуждаеш на работното си място. Очакват ме много предизвикателства, с които нямам търпение да се сблъскам. Кроя планове и се чувствам добре! Чувствам се жива и че съм попаднала най-после на правилното място. На място, където мога да развия уменията и знанията си и където мога да бъда много полезна. Дано да мисля така и след време.

Реших, че трябва и тук да отбележа, че днес се возих на чисто нов тролей по линия 11… От онези, които в последните няколко дни много ги рекламираха в новините. И наистина са чудесни! За няколкото спирки, които прекарах във въпросния, се почувствах сякаш не съм в мръсната и задръстена София. Седалките чисти, свежи, не миришат, удобно ти е, информира те глас на коя спирка си и коя предстои, какви връзки има с метрото… Гледаш електронно табло, усещаш климатика, приятно ти е, спокойно, не се тресеш при всяка дупка.

Глупаво е да се възхищаваме на такива неща, но в държавата ни да се чувстваш добре в градския транспорт е някакво нечувано изключение. Просто исках да отбележа.

Вече гледам да не отлагам толкова писането в блога. Като се е случило нещо скоро – да го боцна тук, че после да не се чудя кое как е било и защо е станало така, хаха. Този път малко за фестивала в Каварна и повечко за жестокия ни стоп до там и обратно.

Идеята беше да идем само за последната вечер на фестивала. Другото не беше интересно. И, ако не трябва да си кривя душата, отидохме САМО заради Annihilator. Ще ме прощават феновете на останалите групи (харесвам и Korpiklaani, ей!), но нищо друго нямаше да ни накра да се вдигнем чак до другия край на страната… Щом миналата година изпуснахме Blind Guardian…

Та тъй. Annihilator бяха определени за неделя. Имахме си билети, значи всичко беше ок. Решихме да тръгнем обаче на стоп и то в събота, така че ако нещо случайно се обърка – да имаме време да реагираме и пак да стигнем на време. А то какво стана! Сумарно – с 4 коли и за общо точно 7 часа изминахме пътя от София до Каварна. В това число включвам спирането за около 30 минути на Ловеч, в чакане на следващ превоз, 20-те минути в CBA във Велико Търново за храна и две бири, които до сега не сме виждали и пили, 30-те минути за кафе на OMV в Търговище. Смятай! Това беше първият ми и най-велик стоп! Стоп на рекордите.

Най-старата кола беше на 10 години – някакъв Ford с много симпатичен шофьор, който скоро се мести с цялото си семейство в Русе – бягат от грозната София. Втори беше джипът Шевролет на възрастна британска двойка, дошла да живее 3 години в България. Много брит рок от 70-те, жестокото им малко рошаво куче Love Joy, което ни облиза целите… После Мерцедесът E320 от 2008-ма, който ни понесе с 240 км/ч!!! Даже Боян го покара за час, че шофьорът му – родом от Балчик, беше изминал 1600 км за 15 часа, само с една спирка за около час в Сърбия. Не могъл човекът да си почине повече, защото в един момент някакви цигани започнали да играят на капака на колата му „тука-им-тука-нема“… Смятай! Нямаше такъв пич. Директно ни стовари в Балчик. От там – пикане, и хайде 17км с някакъв раздрънкан Форд в Каварна.

Радост неземна и размазване с приятели и познати. Намиране на квартира, с безценната помощ на Пергела, Kreator за лека нощ, много бира, залъгалки, CBA и неговите кюфтета, плаж до Българево, кеф, кеф, кеф. После концертът. Не знам как да го опиша. Само знам, че отново усетих онова чувство – стягането рязко в гърдите, когато ти се иска да умреш на място. И всичкото това, от удоволствие, разбираш ли?!

Annihilator. (Чудните снимки, както винаги, са от Виктор; Пиянският репортаж от Стефан)

После пак пиене, разходки из тия затънтени улици и лежане на тревата, странни събуждания в чужди стаи и ранно ставане за стопа наобратно. Бързо от Каварна до Варна и после закучване на магистралата към София. И – кой, познайте?! Виктор, отново. Спаси ни! Евала и благодарим!

Не знам от това описание какво разбрахте, но и не ме интересува особено. Както го написах – такова беше. Бързо, много яко и запомнящо се!

Ура!

Ей, забравих вчера да се похваля. Двама добри чичковци ми намерили портфейла и ми го върнаха снощи!!! Нищо не липсваше. )))

Има и добри хора… все още.

Ако идете след 18ч. на Коколандия – поздравете двамата пазачи. Готини са! ))

Днес, по телефона, с Уилям Дювал – новият вокал на групата. Много яко. Нищо, че за 15 минути. Като мине, ще пиша. По-късно и линк към интервюто.